Казват, че не бива да изминаваш твърде дълго разстояние, без да спреш за момент и да погледаш залеза. А залезът в Родопите просто не може да бъде описан с думи – трябва да се види.

За да изпитаме красотата на родопския залез още по-силно, решихме да се изкачим до връх Свети Илия, където се намира панорамната площадка „Орлово око“ с джипове. Затова с коли стигнахме до село Ягодина, откъдето се прекачихме на екстремните джипове.

Беше толкова вълнуващо, че на моменти хем искаш да станеш и да разпериш ръце, хем не можеш да спреш да се смееш, хем пък трябва и да се държиш здраво и да внимаваш, при необходимост да се наведеш, за да не те отнесе някой клон.

Тъй като към площадката се качваха няколко джипа освен нашия, когато теренът позволяваше –  си устройваха надпревара помежду си. В останалите моменти, когато пътят беше по-тесен, шофьорите подхождаха с нужната предпазливост и професионализъм.

Адреналинът ни не спираше да се покачва през целия път до площадката, защото от едната ни страна винаги се намираше пропастта.

Може би около 30-ина минути по-късно стигнахме до връх Свети Илия, където през 2009 г. е построена платформата „Орлово око“ над бездна. Казваме бездна, защото височината от площадката до Буйновското ждрело се равнява на два пъти височината на Айфеловата кула (около 600 м.)

Самата платформа е разположена на около 1560 м. надморска височина и от нея се открива спираща дъха панорамна гледка към Буйновското ждрело и селата Ягодина, Борино и Чала. (За нашето приключение от другата страна на ждрелото можете да прочетете ТУК.)

При ясно време получавате бонус: може да се види най-високият връх на Родопите – Перелик, планините Рила и Пирин, та дори и гръцката част от Родопите.

Не се притеснявайте, ако искате да си направите групова снимка на платформата – пригодена е така, че да издържа на товар от 3 тона. 🙂

Името на върха, на който е изградена платформата, не е случайно: то носи името на повелителя на гръмотевиците – Свети Илия, защото при буря на това място падат много гръмотевици. Съветът на местните хора е платформата да се посещава само при ясно време.

Въпреки че не успяхме да хванем чист залез, оранжевите лъчи, които упорито се мъчеха да си проправят път през облаците, заедно с чаша вино и приятелско рамо, на което да се облегнеш докато се наслаждаваш на гледката, ни бяха абсолютно достатъчни.

От една страна това място те кара да се чувстваш много малък, а от друга те кара да искаш с всяко примигване да запаметиш необятната гледка.

Споделете

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *