Може би най-популярната дестинация за почитателите на СПА туризма е Велинград, често наричан „СПА столицата на Балканите“ заради 80 –те „меки“ минерални извора в града. Образуван при сливането на трите села Лъджене, Каменица и Чепино, историци смятат, че земята е обитавана още от около V век пр.н.е. от тракийски племена.
Ето защо миналия април с Вики решихме и ние да си подарим един СПА уикенд не къде да е, а в СПА столицата.
Тъй като нямахме кола, решихме да направим пътуването си още по-интересно, като пътуваме първо с влак от София до Септември (2 часа) , а от там се качим на единствената теснолинейка в България, движеща се по линията Септември – Добринище (около 2 часа и половина). Вики през цялото ни пътуване с теснолинейката се шегуваше как ще слезе и ще надбяга влака, защото се движи с около 25 км /ч., а аз пък се притеснявах да не изтървем спирката си.
Хотелът, в който щяхме да отседнем, беше в крайния южен квартал „Чепино“ затова се наложи да слезем на спирка „Велинград – юг“. Пуснахме навигацията да ни отведе до Спа хотел „Селект“ и ето че след 2 / 3 баира стигнахме и до хотела си, където търпеливо изчакахме да ни настанят.
Първоначално бяхме изненадани (добре де, аз, понеже именно на мен се падна честта да избера хотела) от факта, че на сайта на хотела нямаше снимки на стаята, в която ни настаниха, и си бях представяла нещо по-различно. Но си казах, че все пак сме за 2 дни и драмата не е кой знае колко голяма.
Разбира се, първото нещо, което направихме, беше да отидем до Спа центъра на хотела. И там не пропуснахме да се посмеем, защото и двете бяхме забравили, че ние не просто отиваме на почивка, а на Спа почивка и в багажа ни липсваха чехли.
Този проблем бързо се реши, защото знаете, че в хотелите винаги предлагат да си купиш. След като си взехме по един чифт се отправихме към басейна и тогава започна истинският смях, защото стартира надпревара между двете ни коя ще падне първа. Настилката около басейна беше много неподходяща, а ние едва не си счупихме краката заради това. В крайна сметка се отървахме от чехлите и продължихме боси.
Поседяхме известно време около басейна, след което отидохме да се приготвяме за вечеря. В основния ресторант на хотела решихме едната от нас да седне и да запази маса докато другата отиде да си вземе за хапване, тъй като „манджите“ бяха сервирани на блок маса. Хапнахме спокойно и се прибрахме в стаята си, защото бяхме изморени от пътя и от ранното ставане.
На следващия ден решихме да се разходим из Велинград. Отне ни може би около 40 минути, за да стигнем от хотела до центъра, който се намира в квартал „Лъджене“. Решихме да влезем в един от магазините и когато излязохме, започна да вали дъжд. Предварително бяхме решили, че ще отидем до Историческия музей и си носихме туристическите книжки. Затова смело извадих чадъра от чантата си, хванахме се под ръка и продължихме. До музея имахме още около 30 минути пеша, тъй като той беше в другия краен квартал на Велинград – „Каменица“.
Това е най-големият от трите квартала на Велинград, като освен Историческия музей на града, там се намира и една от най-старите църкви в България. Според легенди по време на Руско – турската война подът й е бил използван като скривалище на оръжия.
Повървяхме още около 15 минути, когато дъждът постепенно се превърна в сняг на парцали, а двете вече бяхме с по една мокра страна, която излизаше извън периферията на чадъра. Затова избрахме да се върнем до хотела на топло, за да не настинем. След обяда направихме повторен опит да излезем и да посетим един от символите на града – защитената местност „Клептуза“, разположена на Чепинската река.
До езерото стигнахме за около 5 минути, тъй като беше много близо до хотела ни.
В превод от гръцки името на местността означава „укривам“, а самият извор „Клептуза“ се смята за най-големия карстов извор на територията на страната ни. В цялата защитена местност има около 285 вида растенията, като 260 от тях са с лечебни свойства, а на езерото посетителите имат възможност да наемат водно колело, или пък да хапнат в някой от малките ресторантчета.
Заради дъждът, който не спираше да вали, не успяхме да му се нарадваме както трябва, а и тъй като зимният сезон вече беше отминал, ресторантите бяха затворени. Затова си направихме само снимки за спомен и се върнахме в хотела.
На следващия ден закусихме и си тръгнахме с първата теснолинейка за Септември, където времето беше слънчево и топло и докато чакахме влака за София, изядохме по един сладолед.
Колкото и банално да звучи, Велинград ми припомни нещо: винаги ще бъдем заобиколени от обстоятелства, които ще ни карат да подлагаме под съмнение нещата около нас. Но, когато човек открие подходящия спътник дори и в най-мрачното време един лъч светлина винаги успява да си пробие път. И ето тогава знаеш, че си на правилното място.