Може би най-популярната дестинация за почитателите на СПА туризма е Велинград, често наричан „СПА столицата на Балканите“ заради 80 –те „меки“ минерални извора в града. Образуван при сливането на трите села Лъджене, Каменица и Чепино, историци смятат, че земята е обитавана още от около V век пр.н.е. от тракийски племена.

Ето защо миналия април с Вики решихме и ние да си подарим един СПА уикенд не къде да е, а в СПА столицата.

Тъй като нямахме кола, решихме да направим пътуването си още по-интересно, като пътуваме първо с влак от София до Септември (2 часа) , а от там се качим на единствената теснолинейка в България, движеща се по линията Септември – Добринище (около 2 часа и половина). Вики през цялото ни пътуване с теснолинейката се шегуваше как ще слезе и ще надбяга влака, защото се движи с около 25 км /ч., а аз пък се притеснявах да не изтървем спирката си.

Хотелът, в който щяхме да отседнем, беше в крайния южен квартал „Чепино“ затова се наложи да слезем на спирка „Велинград – юг“. Пуснахме навигацията да ни отведе до Спа хотел „Селект“ и ето че след 2 / 3 баира стигнахме и до хотела си, където търпеливо изчакахме да ни настанят.

Гледката от стаята ни в х – л „Селект“, Велинград

Първоначално бяхме изненадани (добре де, аз, понеже именно на мен се падна честта да избера хотела) от факта, че на сайта на хотела нямаше снимки на стаята, в която ни настаниха, и си бях представяла нещо по-различно. Но си казах, че все пак сме за 2 дни и драмата не е кой знае колко голяма.

Разбира се, първото нещо, което направихме, беше да отидем до Спа центъра на хотела. И там не пропуснахме да се посмеем, защото и двете бяхме забравили, че ние не просто отиваме на почивка, а на Спа почивка и в багажа ни липсваха чехли.

Този проблем бързо се реши, защото знаете, че в хотелите винаги предлагат да си купиш. След като си взехме по един чифт се отправихме към басейна и тогава започна истинският смях, защото стартира надпревара между двете ни коя ще падне първа. Настилката около басейна беше много неподходяща, а ние едва не си счупихме краката заради това. В крайна сметка се отървахме от чехлите и продължихме боси.

Поседяхме известно време около басейна, след което отидохме да се приготвяме за вечеря. В основния ресторант на хотела решихме едната от нас да седне и да запази маса докато другата отиде да си вземе за хапване, тъй като „манджите“ бяха сервирани на блок маса. Хапнахме спокойно и се прибрахме в стаята си, защото бяхме изморени от пътя и от ранното ставане.

На следващия ден решихме да се разходим из Велинград. Отне ни може би около 40 минути, за да стигнем от хотела до центъра, който се намира в квартал „Лъджене“. Решихме да влезем в един от магазините и когато излязохме, започна да вали дъжд. Предварително бяхме решили, че ще отидем до Историческия музей и си носихме туристическите книжки. Затова смело извадих чадъра от чантата си, хванахме се под ръка и продължихме. До музея имахме още около 30 минути пеша, тъй като той беше в другия краен квартал на Велинград – „Каменица“.

Това е най-големият от трите квартала на Велинград, като освен Историческия музей на града, там се намира и една от най-старите църкви в България. Според легенди по време на Руско – турската война подът й е бил използван като скривалище на оръжия.

Повървяхме още около 15 минути, когато дъждът постепенно се превърна в сняг на парцали, а двете вече бяхме с по една мокра страна, която излизаше извън периферията на чадъра. Затова избрахме да се върнем до хотела на топло, за да не настинем. След обяда направихме повторен опит да излезем и да посетим един от символите на града – защитената местност „Клептуза“, разположена на Чепинската река.

Езеро „Клептуза“

До езерото стигнахме за около 5 минути, тъй като беше много близо до хотела ни.

В превод от гръцки името на местността означава „укривам“, а самият извор „Клептуза“ се смята за най-големия карстов извор на територията на страната ни. В цялата защитена местност има около 285 вида растенията, като 260 от тях са с лечебни свойства, а на езерото посетителите имат възможност да наемат водно колело, или пък да хапнат в някой от малките ресторантчета.

Заради дъждът, който не спираше да вали, не успяхме да му се нарадваме както трябва, а и тъй като зимният сезон вече беше отминал, ресторантите бяха затворени. Затова си направихме само снимки за спомен и се върнахме в хотела.

На следващия ден закусихме и си тръгнахме с първата теснолинейка за Септември, където времето беше слънчево и топло и докато чакахме влака за София, изядохме по един сладолед.

Колкото и банално да звучи, Велинград ми припомни нещо: винаги ще бъдем заобиколени от обстоятелства, които ще ни карат да подлагаме под съмнение нещата около нас. Но, когато човек открие подходящия спътник дори и в най-мрачното време един лъч светлина винаги успява да си пробие път. И ето тогава знаеш, че си на правилното място.

Споделете

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *