Седемте рилски езера са едно от най-посещаваните места в България, като всяка година хиляди души изминават разстоянието до върха, от който се открива гледка към всяко едно от тях. Това е място, което удивява посетителите си със своята красота, спокойствие и енергия.

Ето защо миналото лято решихме да си подарим един ден сред природата на Рила.

В една ранна сутрин през месец август с приятели тръгнахме от София и потеглихме към езерата с идеята да бъдем едни от първите на лифта.

Така хубаво се бяхме унесли в разговори и песни, че изпуснахме отбивката си за Паничище, та трябваше да караме още 20 – 30 км, за да можем да обърнем и да се върнем отново на правилния маршрут. И когато най-накрая стигнахме до лифта, опашката бе станала огромна. Въпреки всичко с вълнение изчакахме реда си, тъй като до момента не се бяхме возили на лифт. Цената на двупосочния билет за лифта беше 20,00 лв.

След като с помощта на момчетата при лифта успешно успяхме да слезем, си взехме по един печат и марка за туристическите книжки и започнахме своето изкачване. Изкачвахме ли, изкачвахме.

След като изкачихме първия склон, езерата започнаха да се показват едно по едно.

Долно езеро
Долно езеро

Развълнувани, започнахме да гадаем имената им докато покрай нас минаваха диви коне, които имаха звънчета на вратовете си. Те ни изпроводиха до най-голямото (и най-красивото според нас) езеро – „Бъбрека“, където решихме да направим и своята почивка.

Под звуците на звънчета и омайващата енергия на планината всички извадихме по нещо за хапване, което споделяхме с останалите и просто се наслаждавахме на спокойствието. Всеки от нас споделяше по някоя легенда, която беше прочел преди да тръгнем на това пътешествие и се опитвахме да разгадаем коя е скалата на падналите титани, които според легендата някога са живеели и пазели това място.

Бъбрека
Бъбрека

След това започна истински тежкият преход към езерата, които се намират по-нависоко. Хлъзгахме се по чакъла, подавахме си ръце, изчаквахме се. На няколко пъти си мислихме да се откажем докато останалите от групата неуморно се катереха все по-нетърпеливи за гледката от върха.  Минахме покрай „Окото“ – най-дълбокото от езера, кръстено така поради факта, че „очите са прозорец към душата на човека“.

Окото

Силно мотивирани, успяхме да се преборим с трудността на трасето и когато стигнахме върха, се откри и гледката ни към „Сълзата“ – най-чистото от  езерата.

От върха се виждаха всичките 7 езера. Никой от нас не говореше – просто седяхме и се наслаждавахме на гледката. За всеки един от нас това беше една малка победа, един малък покорен връх. Затова някои взехме камъчета и си построихме кула от тях, а други оставиха инициалите си върху една плоча с тебешир. Най- вероятно знаците, които оставихме след себе си вече ги няма, но ние все още пазим усещането в себе си.

Навръщане до хижата пътят ни се стори двойно по-дълъг, но пък се смяхме и се шегувахме кой как е изгорял (бяхме забравили да си вземем слънцезащитни кремове) – кой на потник, кой на клин с дължина 7/8, кой на очила. А да не ви казваме на следващия ден колко ни болеше.

Трилистника, Рибното и Долното езеро

Казват, че разходката през Седемте рилски езера те променя и след нея не си този, който си бил в началото й. Разбира се, за всеки тази промяна е различна. За себе си можем да кажем, че успяхме да се предизвикаме да не се отказваме и че от върха видяхме колко малки сме всъщност ние хората, изправени пред величието на природата; че тя може без нас, но ние сме тези, които имаме нужда от нея – за да се изгубим и да се открием наново, но този път по-добри, по-благодарни и по-ценящи.

Споделете

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *